Сладкиш с ананас и сушени череши. И малко предистория..

Много хора имат комплекси и това е съвсем в реда на нещата.

–пазаруване като опит за попълване на духовни празнини с материални и очевидно непасващи предмети;
–спортуване до откат, прекалено тежко, дълго и „асоциално“ с цел да изглеждат добре, да са „яки“, да могат да ‘дигат без изобщо да им се налага в истинския живот да вдигнат нещо по-тежко от сянката си след залез слънце.
-хищно преследване на кариера, главна жертва „семейство и личен живот“. Цел: похвала, признание от по-висшестоящи. Да не се бърка с находчивост и ловък ум.
-употреба на наркотични вещества като средство за преобразяване и изграждане на друг, по-хубав свят
–смяна на прическата на всеки 1-2 седмици с цел да променим косата си, но плачещи да  подобрим настроението си
-учене и зубрене за етикета „брех, че умен човек“, „отличник“. Познавате ли хора, които ходят на поправителен, защото имат 5 и 1/2? Аз да.
–смяна на много партньори с цел да полажем, че „Аз съм този, който избира“, опитвайки да си докажем, че сме нераними. Може причината да е защита от по-сериозна връзка, в следствие на неуспешна такава от миналото.
–вманиачаване. Може да е в горе изброените, може да е мания на тема здравословно хранене, езотерика, отглеждане на деца, чистота до педантичност в дома, маркови дрехи и вещи и т.н.
–едностранчив диалог– комплексираният човек говори предимно за себе си, изтъква постижения, пита за оценка ( често в случай, когато тя ще бъде позитивна), иска съвети за собствения си живот и т.н. Цел- да си докаже, че е значим, интересен, важен за останалите…

И така нататък. Не съм психолог, но не знам дали ми трябва диплома, за да успея лесно да различа човешкото поведение и след известно време да проумея, че лоши хора няма, има само кофти моменти, през които те са преминали и са ги направили такива- отбраняващи се, нападащи, в позиция на „владетел“ или ги карат да играят ролята на жертва. Това в никакъв случай не може да бъде тяхно оправдание или пък извиниение, но може да послужи на нас самите- да не сме строги съдии на самите себе си и хората около нас. Аз все още се уча, не е лесно. Дори е зверски трудно!

Има няколко човека, които познавам и мога да кажа, че нямат комплекси и в поведението им не се открива почти нито един  модел на избиване на комплекси.
Обикновено тези хора са израстнали в добро семейство, с родители, които да подхранват техните стремежи и достойнства, но и да възспират прекалена гордост, хедонизъм или егоизъм. Това са деца, които са успели да се научат да спорят логично, да отстояват правата си, да слагат граница между учтивост и използвачество, да търсят причина и да съзнават качествата си точно толкова, колкото и признават недостатъците си.

За мое съжаление, аз не съм от тези хора. Не, не е за съжаление, защото точно аз, такава каквато съм, начина, по който мисля, отговарям, действам и се боря с живота си, съм изцяло плод на едно тежко, неизживяно детство; на моменти, които ми се иска да не помня и на родители, на които искам да благодаря, че са ме отгледали и възпитали. И до тук.
Но все пак това съм аз и колкото и да съжалявам или пък не, няма да се променя. Не, мога само да се приема или да се боря срещу себе си, т.е. загубена кауза.

Преди няколко дена имах разтърсваща случка с много, много близък човек… Един от онези моменти, в които фалшивото и неустойчиво равновесие рухва и за миг цялата лента, целият набор от духовни празнини, неизживяни моменти и n на брой неправилно изречени думи ми се явява в пълната му прелест, усмихва ми се ехидно, напомня ми, че още не съм успяла да се отърся и осъзная, че всичко е в миналото и накрая победоносно си тръгва от ума ми, изтичайки по лицето ми под формата на нагли, подуващи клепачите ми сълзи. И до тук.

Зададох си въпроса „Дали манията ми по готвенето, по“здравословните“ сладкиши и хранене, по ученето, манията ми всичко е да подредено и чисто не е плод само на комплекс? Дали това е начин да изградя мой свят, в който да знам, че съм силна, знаеща и можеща или аз наистина обичам да правя всичко това?“
Попитах се колко често се спирам по средата на правене на торта, оглеждам кухнята, брашното, ядките, захарта…дали си казвам „Ей, Ваня, гледай каква си късметлийка…та ти правиш точно ТОВА!„.
Не зная. Зная само, че близкият ми човек ме нарани, не защото в негово лице видях колко съм безсилна, а защото отново си спомних някои неща, неприятни неща. Страдаме най-много от погрешни очаквания. Е, аз явно съм имала такива.

Няма да ви излъжа, ако споделя, че понякога много ми писва, уморявам се, става ми рутина, скучно. Че ме боли гърба, че ръцете ми са с напукана и болезнена кожа, че се чуствам асоциална, отделяйки толкова време на Ванилата.

И се усещам, че ако 3 дена подред аз не направя нищо за хапване, се чувствам сковано и някак не на място.
Реших да направя нещо ново. Обичам новите неща, предизвикателствата, емоциите, шума, обичам да експериментирам, да правя нов сладкиш, а не да ми кажат „направи ми торта като ТАЗИ“. Не, искам аз да измисля нещо ново, да имам времето да я направя, да има кой да ми каже „Става/не се яде/искам още!“….

Сладкишът се роди като доказателство, че обичам…да, обичам да пека и да бъркам нови сладкиши. Без указания и предпочитания. Само аз, една голяма бяла купа, телена бъркалка, шкаф с продукти, печка и време…времето за сън отдавна съм го продала за време за сладкиши.

Вечерен сладкиш с ананас, сушени череши и бадеми. Нещо ново, ей така…за кеф- за мен, Тодор, за съседите, за който се сетя. Сладкиш, който трябваше да ме убеди, че трепета да записвам количествата на омазано с тесто листче, да режа бадеми с голям готварски нож върху дървена дъска, да гледам как сладкишът се надига и правилно се пуква по повърхността във фурната, са истински. Те са тук, в мен. И няма да им позволя да ме напуснат. Никога!

Начин на приговяне:

Фурната се загрява до 180 градуса.

За сладкиша можете да ползвате пресен, консервиран или сушен ананас, Аз ползвах последния, като близо 180 грама накиснах във вода и ром за през деня. Ако ползвате другите разновидности, рецептата е идентична, просто отцедете добре и добавете малко ром в тестото за аромат. Може и да го изпиете рома за отскок, но лично аз не се кефя на твърд алкохол, ваша си работа…

В купа се объркват брашната, захарта, стърготините, черешите и едро нарязаните бадеми. Може да ползвате всякакви ядки, може и да пропуснете.
!!! За безглутенова версия- заменете брашното с оризово или изцяло царевично брашно.

В друга купа се смесват водата ( ползвах водата, в която накиснах ананаса, т.е. можете да ползвате вода с 3-4.с.л. ром), олиото, оцета и меда. Мед може и да не слагате, а може да замените с ваше любимо сладко- от ябълки, кайсии и т.н.

Форма за пай ( D22cm) се намаслява обилно. На дъното се нареждат ананас и по желание още череши, наръсват се с кокосови стърготини.
Сухите съставки се добавят към мокрите, бърка се добре, но не продължително или бързо.
По желание отгоре се слагат парченца шоколад, които не се бъркат, а се оставят за да се разтопят. Ако не друго, то поне е красиво.
Тестото се изсипва върху ананаса и се слага във фурната. Пече се около 20 минути или докато се зачерви като ученичка на първа среща*.

*То в наше време ученичките отдааавна са минали периода с първи срещи, ама аз така си знам, така си пиша.

Сладкишът се оставя да изстине напълно. Аз не го вадя от формата, просто режа парче и с шпатула го поднасям. Просто отгоре стана по-хубав ☺

Лично за мен сладкишът е твърде сладък и сух. По-мокър ще стане с добавка на повече олио за сметка на водата, но реших да го направя по-лек и некалоричен. Така че, съвсем нарочно е „сух“, ей!
Но с чай, кафе, вино е фантазия…

PS: Знам, че много читатели предпочиатат да четат розовеникави, сладникави, вечно позитивни и шарени встъпления и уводи. Но това съм аз, нещата от моя живот и успявам да ги споделя без свян точно тук. Споделям ги на онези, които нямат против да ги четат; за другите- моля, преминете към рецептата 🙂