♥ Vanilla Kitchen е ПОБЕДИТЕЛ в категория "Десерт" в наградите на Бакхус "Ресторант на годината 2023" ♥
Вход
Количка

It’s (not) okay

Итсокей.

It’s okay.
Тази фраза я лепнах от един мой познат, с който прекарахме 7 дни из гръцките морета и така ми хареса като житейска философия, че реших да я побългаря и да я използвам и като заглавие, и като наречие. Харесва ми как небрежно и галещо отхвърля каквито и да е било проблеми, пречки, неприятности това простичко и единствено Итсокей.
Итсокей е като махнеш с ръка, да се усмихнеш и да посрещнеш изгрева медитирайки.

В последните години в целия свят много неща станаха Итсокей. В България, както обикновено, по-бавно се случват нещата – горе долу с 5 години закъснение.
В Америка Алекса вече е член от семейството с имен ден и торта, готова за 3 минути в микровълновата, тук е критерий за технологичен напредък на личността.
Докато тук се борим с попълване на данъчни декларации на хартия, то нейде на Запада хората си блъскат главата как да намерят домати с вкус на домати и как да продадат банан без обелка, защото…нали – Итсокей да сме толкова забързани, че да нямаме време да белим банана (ох банана, ах банана) и затова- в услуга на светия потребителкси дух, се стига до решение „Обелен и нарязан банан в PVC”.

Не, не се шегувам.
В днешната ми статия няма да се шегувам с нищо, но ще съм рязко и неудобно саркастична.


Всичко тръгва от една публикация в LinkedIn.
В тази публикация беше казано следното:

„The antidepressants that I’ve been reliant on for 3 years.

….

And it’s absolutely fine to be reliant on antidepressants. „


На пръв поглед – нищо необичайно. Жена в позиция на CEO и основател на немалка компания, която работи на толкова високи обороти, че стига до момент, в който сама тя си казва, че е Итсокей да си зависим от антидепресанти.
О, прекалява даже лейди-то – казва Итсфайн. То е като по-по-най на Итсокей.

Я чакайте малко!

Итсокей е да минаваш през криза, да лекуваш травми от раздяла, тежко детство, загуба; да си тъжен, депресиран, да не виждаш смисъл от живота си за някакво време. Ние сме хора, с чувства, с минало, с желания и мечти. И сме раними – всичко това е Итсокей и няма място за срам.
Но да си ЗАВИСИМ и то в продължение на цели 3 години. 3 години! Това няма как да е окей. Няма как да сложа емотикон „Like, care, support”.

Но коментирах. Казах й– „Няма нищо нормално и редно тук, момиче вземи се в ръце, осъзнай се и забави темпото, ако трябва се откажи или направи няколко крачки назад“.
Бях обвинена, че обвинявам и критикувам, и не разбирам, и че не съм емпатична.
Ама каква емпатия тук… Тук трябва дефибрилатор за мозъци, мили хора!


И знаете ли – от всичките над 17 000 коментари в стил „Ние сме с теб!“ „Итсокей!“, „Поздравления, че си го признаваш“… от всичките care, support и like реакции, мисля, че моят коментар беше единственият, който искрено и най-чистосърдечно изразяваше грижа, истинска грижа за живота и състоянието на едно напълно непознато момиче, което е стигнало толкова дълбоко дъно, че като последен опит да намери смисъл и човешка комуникация, е споделила за проблемите си в LinkedIn.

В социалната мрежа, която празнува и аплодира успеха, само когато той се измерва в спечелени инвестиции, увеличен пазарен дял, повече обороти, печалба, известност.

Не е Итсокей.
Не е нормално и редно да живеем в общество, което изразява одобрение на зависимост от антидепресанти.
И изобщо не говори за клинична депресия.

И не говорим за срам от признание за състоянитето.
И аз бях там, и аз го минах, и аз го признах публично, за да дам гласност на фалша, който лъха от социалните мрежи… но така и не станах reliant. Шанс може би.

Не е нормално и не е Итсокей някой да ни потупва по рамото, когато споделяме истински опасни и вредни за здравето, поколението ни и обществото ни признания.
Но някак нямаме избор, забелязали ли сте?
Някак вече НЯМАШ избор да не приемаш каквото и да е без отвратителното Итсокей?! Вече си длъжен да си съгласен с това, което масата ти казва, че трябва да приемеш!
Не можеш да кажеш на приятелката си „Спри да се тъпчеш“.
Нито можеш да кажеш на приятеля ти с депресия „Движи се, движението е единственото натурално, доказно средство против депресия!“. Защото от теб – като негов приятел – се очаква да го приемеш такъв, какъвто е и в никакъв случай да не се опитваш наистина да му помогнеш!
Не можеш да вземеш телефона от детето си (сакън да не те заклеймят като нелиберален родител!)
А какво мислите за децата на 4 с памперси?
Били сме ги били стресирали, като сме ги карали да ползват гърне. Сериозно!

И не, и не, и не!
Не говоря за малкото изключения на хора/деца със заболявания, за които е „That’s it and the society must be okay with it”, които по обективни причини страдат от заболявания, които са далеч от възможностите им за промяна на състоянието.

Аз говоря за нас. За интернет обществото.
Говоря за лицемерната псевдозагриженост, криеща се зад щита на „Итсокей“.
За псевдоприятелите, които ще изберат да ти кажат удобната и успокояваща мантра „Итсокей“, но няма да се осмелят да изкрещят в лицето ти с надежда да ги чуеш, че съсипваш здравето и живота си…

Body positivity..
/или как да се чувствате окей, когато ядете джънк, не се движите и вярвате в хапчетата/чайовете/добавките за отслабване/.


Боди позитивити движението има за цел една прекрасна идея, която аз самата прегръщам, споделям и изповдвям – любов към собственото тяло. Такова каквото е. С всичките му форми и разновидности. С особеностите, които ни правят различни и интересни. И точка. Само до тук.

Боди позитивити обаче е жесток, хитър и добре планиран инструмент в ръцете на добре взаимодействащите си хранителна, козметична и фармацевтична индустрии, които продават своето велико творение „Жена (защото сме по-суетният пол), която яде джънк по много без да мисли за тегло и здраве, пие добавки за отслабване, за регулиране на хормоните, настроението и дефицитите в тялото и ползва грим“. Защото гримът пак е част от пропагандираната selflove.

И докато selflove означава да обичаш, пазиш, уважаваш и да се грижиш за тялото си – такова, каквото ти е поверено от Създадетеля, който и да е той.. то Body positivity движението минава тази тънка и нежна граница и ти заявява, че няма НИКЪФ проблем да си със свръх тегло, процесите в тялото да си ги регулираш с добавки, че дори и да си горд от това нещо. А черешката на сладоледа – трябва и обществото да аплодира жената за нелепата поредица от избори, които са я превърнали в нездрава, зависима, затлъстяла Жена, крещяща злобно, че обича тялото си не такова, каквото е. А каквото е допуснала на драго сърце да се случи с него.

Не. Това не е обич.
Това е послушание.

И не е Итсокей. И ако някой ми е приятел, скъп приятел… няма да му спестя това. От загриженост, ама истинска загриженост.

Децата и екраните. И либералното родителство.

/или как родителите не са авторитет и границите за детето са приравнени на насилие/

Не отричам, че с отглеждането на дъщеря ми срещам безброй много трудности в смисъла на време, комбиниране на задачи и отговорности и то на фона на ценностната ми система.
Не рядко съм била на ръба на нервна криза ( и малко след ръба, де), защото да гледаш дете, да имаш собствен бизнес 24/7 и да нямаш помощ води именно до нервни кризи и тук искам да вметна, че е напълно Итсокей да молиш приятели, приятелки, съседи за помощ… партньори за разбиране и така нататък.
Бих казвала дори, че е Итсокей НЕ да жертваш детето в името на кариерата, а просто да забааааавиш темпото и това важи и за жени, и за мъже. И не е за цял живот – работа винаги ще има, но децата ни само сега ще са на 3 и ще се смеят по онзи заразяващ начин, когато ги пръскаш с вода или им даваш да чистят грах от шушулките 🙂
Истината е, че не децата са ни виновни. Те са деца и искат своето и така и трябва да бъде. Проблемът е в свръх заетите им родители, живеещи в големия град и искащи същия живот като преди децата.

Не става. Не. Или пък става 🙂 Защо пък не?!
Екран!

Решението за всичко.
Екран, за да се храни, за да мълчи, за да сме на ресторант (за възрастни..т.е. скучен такъв), за да говорим по телефона, да сме в колове и мийтинги, да сме на маникюр, за да мирува в колата.

ВЕРНО ЛИ?

Една позната ме пита „Ама как така яде без екран дъщеря ти?“

А друга – „Ние на 4 още не можем да говорим“.
Трета ми вика, че след като има памперси за 30+кг деца, значи Итсокей да си свали памперса, когато то само пожелаие..

Не съм експерт. Но чета, интересувам се и дълбоко в себе си вярвам, че екраните са най-голямото зло, което можем да дадем на децата, а и на себе си като естествено продължение на историята.
Също вярвам, че родителството не е лесно в условията, в които повечето от нас са родители сега… Но малко старание, стискане на зъби и внимание…безценното внимание, са ключът към едни нормално развиващи се деца. Не го казвам в смисъла на „вижте мен“- просто наблягам силно, че съм имала и имам безброй трудни моменти, но все пак не давам телефон на детето си и се съобразявам, че съм родител с всичките ограничения и лишения, които ми носи това и зная, че постъпвам правилно.

Липсата на пълноценно време с децата… дали в името на кариера, дали в името на инстаграм канала или часовете в бюти салона… води до деца с безкрайно много страхове, и впоследствие на травмирани възрастни, страдащи от ниско самочувствие, тревожност, които един ден ще ви споделят (или share-нат публично в тик ток като ви tag-нат), че са зависими от антидепресанти и че това е Итсокей – ако трябва да съдим по коментарите отдолу.

Свръх- либералното родителство е нещо като Body positivity, но за любовта ни не към тялото, а към децата ни.
Вместо истинско уважение, мисъл за здравето и развитието, обич и внимание, ние зачеркваме всички граници и казваме „Итсокей детето ми САМО да реши кога да махне биберона, памперса, кога да започне да се храни само, кога да спи, дали да говори, колко време да прекарва на телефон, какво да яде“. Абсолюто същото!

Не е Итсокей дете на 4 да е с биберон.
/В Германия съм чувала, че и виждала деца на 7 години с биберон, защото ако му го махнеш, го травмираш. Е…малка подробност е, че му скапваш челюстта, захапката и че… ти като родител си много далеч от ролята на авторитет, да не говорим, че детето очаква сигурност и стабилност, а те се проявяват с граници от страна на родителя/.

Не е Итсокей дете на 3 да не може да се храни само и да се храни само на екран.
За бога, дори не питайте защо!

Нито е Итсокей дете на колкото и да е, да не яде ябълки, защото за него вкус „ябълка“ е на сокчето с картинка, което е свръх сладко, лесно за консумация (със сламка, няма нужда да дъвче…) и е шарено.

И тук – болното ми място и причината ми да правя това, което правя!!!!
Не е Итсокей децата ни свикват с образа на шарена, химична торта, направена със свръх много захар, синтетични аромати, имитиращи плодове… торти тип „паметници“ , чиято цена е огромна, а стойност – ниска. Не е Итсокей децата да бъдат поощрявани с вафли, мечета, близалки и шарени бонбони. Не е!


Не е Итсокей. И да… какво ли трябва да ни/ми пука на нас/мен – страничните наблюдатели?!
Защо ли изобщо трябва да ни пука, ако съседът бие жена си. Или ако майка прибива детето си. То… не е наша работа нали?!

Трябва да сме отговорни за общесвтото, без което не можем. Или поне аз не мога и не искам да мога. Защото харесвам, обичам и ценя хората. И чувсвтото ми за справедливост ме кара да говоря и споделям мислите си, а не да развявам безстойностното и безчувствено Итсокей под всеки един пост в социалните мрежи…

Ако всички винаги сме Итсокей.. си гарантираме нездрави, травмирани деца, приятели, колеги и изисквания към нас да си затваряме очите и с фалшива грижа да потупваме приятелката си с 50 килограма над нормата, която праща секси селфита в тик ток, а след като не получи очакваните лайкове, да се пресяга за опаковката антидепресанти.

Не е Итсокей.

И за мен няма да бъде.

И ако имате нужда от съвет, помощ, ако усещате нужда от промяна…. пишете ми.

Ще се учудите, че човек, когато е на дъното е там… не за да дълбае надолу, а за да се оттласне и да се съпротивлява – на очакванията, на фалшивата загриженост и на собствените си навици и привички.

С любов и грижа,

В.

/ и защото пиша всичко това от позицията на човек, минал през безброй състояния и трудности – ето ме (отдавна) в момента, в който осъзнах, че предишните ми 8 месеца, в които трябваше да затворя най-мечтаната ми сладкарница, за взема сериозни решения за личния ми живот, да преживея здравословен проблем, загуба, когато трябваше да сменя целия си екип, докато дъщеря ми боледуваше през две седмици, всъщност съм била на ръба на оцеляването…и си казах – давам си време да правя нищо, каквото и да ми коства това… просто защото не е Итсокей да продължаваш по течението и със същатата скорост. Но е Итсокей да се оттеглиш, да помислиш, да останеш на тихо и да разбереш дали имаш нужда от антидепресанти или време със себе си…/

Продуктът беше добавен в количката ви!