Началото на едно хубаво нещо!
Всяка приказка с щастлив край започва с „Имало едно време…“
Днес няма да започнa така.
Защото няма да разказвам приказка.
Защото няма щастлив край.
Защото НЯМА край.
Ще започна историята като разказ…
В началото, август месец 2013, наехме място, което за около 3 месеца успяхме да превърнем в наш дом.
Самото място не е хубаво. Няма хора, в квартала на почит са кола+вафла+пакет цигари вместо парче торта с тахан и кафе от най-хубавото кафе в България! Мястото не беше хубаво и отвътре- обзавеждане от преди 20 години, но все пак- обзавеждане! Нужда от освежаване, от поправка на стари и изгнили шкафове, от още мебели, от много сериозно почистване и дезинфектиране.
Но все пак- СПЕЦИАЛНО за мен място. Защото беше първото!
Защото го направих съвсем сама (или с помощ на много близки хора):
перденцата:
декупираните вази:
ръчно рисуваните чаши:
боядисаните и освежени маси и столове:
От това:
направихме това:
От това:
Ето това:
Графита на стената от 140Ideas, който за мен остава най-прекрасното творение на изкуството…
посланията по стените:
….
На 26.11.2013г официално Vanilla Kitchen отвори врати.
Едно малко помещение не точно в центъра, но не далеч от него. Едно голямо момиче, но далеч от мисленето като голям човек. Една мечта. Много очаквания. Много надежди.
Поглеждайки назад, виждам грешки, тотална липса на опит и незнание, виждам себе си в ролята на човек, който се опитва да играе карти без да познава правилата на играта, но перфектно добре да познава всеки детайл от всяка карта. Зная всичко за състава на храните, за обработка, рецепти, рецепти без рецепта, съвсем самоука, но с огромно желание, любов и старание. Но не знаех нищо за управление на сладкарница, хора, организация, комуникация с клиенти, облсужване, справяне с непредвидени ситуации… А именно последните се оказват много важни.
Въпреки трудностите, които срещахме, мястото се развиваше чудесно. Все повече хора знаеха за нас и ни търсеха за торти без глутен, без ядки, без мляко, без…. Все повече фирми ни се доверяваха за сладкиши, кетъринг. След около година хората в квартала ни научиха. Започнахме да работим с много, много магазини ( Тенис Клуб Малееви, Коста, Онда, Спирала, Гимел, Лайка.бг, Кукумявка, магазини в Хасково, Русе, Пловдив… )
Съвсем в началото не смогвахме с работата. Правех поне 5 дейности и работех редовно до 4 през нощта. Нямах почивни дни и давах всичко от себе си. Но витрината се изпразваше до обяд и след това посрещахме любопитни клиенти, а изпращахме недоволни и никога повече не идващи отново хора.
Не смогвах и с обучението на персонала. Имахме опаквания, не правехме хубаво чая, не знаехме дори как торта се реже най-добре… и от това пострадахме.
Но и това мина. И на това се научихме… почти си помислихме, че най-накрая „го можем“, когато съдбата ни показа, че има още много какво да учим и с какво да се научим да се справяме.
Дни преди Коледа, разбрахме, че оставаме без място. Хазяите ни ни помолиха да се махнем до края на януари, защото намерили по-добри и по-перспективни наематели от нас. Казаха ми го по телефона и първоначално някак не повярвах.
Не повярвах и когато се срещнахме с тях и им обяснихме, че ако сега ни изпъдят (зима, Коледа, работим с магазини, които няма нас да чакат), има реален шанс малката ни фирмичка да умре… 2 месеца без производство, отново голяма инвестиция, отново време, загубено по институции… Казахме им, че ако пожелаят, ще платим наем за две години напред накуп- за да са сигурни, че сме сериозни и че се развиваме добре.
Повярвах, едва когато ни казаха, че все пак решението им остава. Отново по телефона.
Декември мина в телефонни обаждания, обикаляне с брокери или без, в преглеждане на обяви. Януари- също.
Знаех, че нищо няма да е като преди, но все пак ми беше спокойно и някак олекнало, че се махаме. Имахме нужда от ново начало. Както и по-горе писах- грешките и незнанието ни сякаш се бяха запечатали в атмосферата и имахме нужда от промяна, искана или не. Изгонването беше като добра засилка, макар и много груба и скъпа, която ме отрезви и изкара от мен умилението за първата Ванилница. Поемах си въздух дълбоко всеки ден, смятах бъдещи разходи и загуби, казвах на всички клиенти, че се махаме и виждайки недоволната им физиономия се ядосвах, че съм безсилна и че изграденото за една година, просто умира.
В средата на януари, аз бяха като ходеща агенция за недвижими имоти. Можех да кажа в детайли всичко за някой си обект, даващ се под наем- как е отвътре, цена, агенция, адрес, дали е хубав или не и т.н. Колебанията ми между разни места бързо се разсейваха, т.к. ако не действаш бързо, мястото се дава бързо под наем. Бях ходила на поне 50 огледа, нагледах се на ужасни кухни с претенции за „скъп италиански ресторант“, видях и прелестни места с чисти и светли кухни -такава каквото искам, но цената все пак беше определяща…
Но, ходейки по огледи, аз вече знаех къде ще направим нашето място… така го усещах.
И така и стана.
Видяхме се, стиснахме си ръце и започнахме ремонт. Започнах да проектирам кухня. Започнах да се радвам и все повече да очаквам Началото.
Началото обаче, все още не знам кога ще е.
Новото място беше на шпакловка и замазка, нямаше ток, вода, врати, нищо!
Но е нашето място.
Сега правим ателие в истинския смисъл на думата. Ателие означава място за изработка на ръчно правени предмети, храна, дрехи и т.н. Продукцията е лимитирана и по-качествена. Но и няма много място. Ще имаме открита кухня, т.е. през прозореца се вижда какво правим- кое друго заведение или ресторант го прави? Хм…а защо не го правят?
Ще има витрина. Надяваме се сутрин да е пълна, вечер да е празна.
Има градинка. Ще й сложим оградка, ще посеем цветя, ще посадим дърво, храстчета, ще цъфтят иглики и рози, ще наредим морски камъчета.
И масички отпред ще има. 1, 2, 3 масички- все за нас!
До нас има две детски площадки.
Голямата поляна в Ловен Парк е наблизо.
НО-то е, че… в самата Ванилница ще има една маса и два стола.
Преди да побързате да се разсърдите, ще споделя, че имаме и долен етаж, който сме боядисали усмихнато жълто ☺ и ще е подходящ за всякакви събития, уроци по кулинарство, детска йога, уроци по пеене и какво ли още не!
До новата Ванилница се стига лесно и бързо; удобна ще е за всички от Изгрев, Изток, Младост, Витоша, Симеоново, Бистрица, Дианабад, Дървеница, Мусагеница и т.н. Има 4 линии на градския транспорт.
Както се досещате (или от фейсбук сте разбрали), новата Ванилница ще е в Дианабад и на този етап изглежда ето така:
И за ви обясня колко много се радвам и колко много грея (като жълтото на долния етаж), ще ви кажа, че ако някои момичета цял живот мечтаят и си представят сватбения си ден, и дават купища пари за сватбената си рокля, то аз изпитвам същото…за кухнята си ☺ Не пестя, искам всеки детайл да е изпипан и да е така, че когато работя, да го правя с огромно удоволствие.
Знаете ли колко от „професионалните“ кухни са мръсни, тъмни, само с изкуствена светлина, неуютни и неприятни.
Как да се роди вкусен десерт така, как хората да работят с усмивка? Как да усмихваш хора?
Вече две седмици чакаме и си чакаме… и ще почакаме вероятно до началото на март (поне).
Ще променим някои неща. Ще задраскаме някои рецепти, ще включим нови. Започваме да работим с млечни продукти, като сме се спрели на много качествена мандра, защото смятам, че с млечни, месни и яйца, не може да се прави никакъв компромис с произхода.
Ще правим и солени закуски и пайове, банички по поръчка, протеинови бисквити и кремчета ( за спортуващи, ще ги тествам върху мен) и ще се радваме на вас- хората, които харесват вкуса на храната ни, начина ни на мислене и ценностите!
Приказките свършат с щастлив край. А разказите имат поука.
Поуката ми е, че трябва да приема, че няма нищо сигурно и че колкото и да си мил с хората и те с теб, стане ли въпрос за пари…по-добре е да има добре написан договор и компетентен адвокат.
Този разказ ще продължава. Може би трябваше да го нарека „роман“ с отделни глави. Ами да…
Скоро ще пиша само за началото. Няма да се връщаме назад, няма да тъжим или съжаляваме. В крайна сметка, нищо лошо не е станало, животът си тече, бебета се раждат, снегове падат, хора се влюбват, други се срещат, океани се сливат и животът си е все същия… Горе главата 🙂
И последната снимка от старата Ванилница, във вида, в който последно я бяхме декорирали:
