Здравей, мил мой блог…

Помниш ли когато всеки ден бях тук при теб, когато изписвах страниците ти с истории, рецепти, емоции, чувства и мечти? Когато се вълнувахме заедно, когато достигахме до сърцата на толкова много хора?

Помниш ли когато всяка сутрин ставах рано, за да свърша “досадната” домашна работа, за направя план за деня, да си сваря кафе на джезве и тогава да седна с теб на дивана и заедно да потеглим към чудния свят на писането…
Липсваш ми. Ти и моментите с теб. Липсват ми рецептите, които нарочно, заради теб правех възможно най-интересни, вкусни и апетитни; липсват ми снимките. Липсват ми емоциите от правенето на хялб, на сладкиши, на супички и салати.

Поминиш, да. Страниците ти са много, така че помниш добре дните ни заедно. Помниш и когато ти обещах, че въпреки сладкарницата, няма да те забравям! Нали? Не ми се сърди! Не съм те забравила… Очакваш да чуеш едно “Но”, нали?
Няма “Но”…
Има само “Извинявай, че те заблудих”. Нямах идея какво ме чака, колко ще ми е трудно…
Обещавах ти- ще съм с теб дори и в сладкарницата! Там ще правя нови рецепти и ще ги споделям на страниците ти. Ако не там- то вкъщи.
Ако не вкъщи, то на село или на гости…
Обещавах на себе си, че няма да променям живота си толкова много. Че ще имам време за всичко, което обичам- за теб.
А какво се оказа…
Мил мой блог! Не ми се сърди. Вкъщи шкафовете и хладилника са празни. Чат пат опека някои орехи, че да ги спася от плъзналите молци, които са се настанили вместо мен в кухнята. Понякога пък варя картофи, че като ги видя брадати от корени и ми дожалява за тях…
И веднъж пекох баница. Леле, колко яко беше отново да ползвам фурната ♥ Онази малка фурничка, дето по 3 торти накуп печеше!

{най-първата Ванилова кухня с над 300 продукта!}

Не ми се сърди, защото не е нарочно. Кой да ти вярва, че да имаш сладкарница НЕ означава да правиш торти…ооооо неееее….. Искаш ли да правиш торти, стани сладкар, но не отваряй сладкарница, бога ми…
Вече седмици, месеци наред не успявам дори в сладкарската ни кухничка да вляза, да забъркам някой нов сладкиш.
Само ги измислям наум, на хартия, на око.
Е да- и това е “писане на рецепти”, ама я няма сладостта от опитване на тестото, от бъркане, от омазване до лакти с шоколад, от налудничовото и почти медитативно създаване на нови сладкиши!
Цял ден съм на компютъра, цял ден с документи, писма, фактури, сметки, малки проблеми за големи хора, големи проблеми от малко естество са ми на главата и пак не смогвам! Утре пак. Цял ден. И другиден. Ден и половина дори.

Мил мой блог. Ти не си сам. То ако беше само ти…
Колко много хора очакват отново да видят рецепта тук на страниците ти? Колко много хора идват тук, спират се за кратко и като няма нищо ново си отиват… а пък можем да им покажем много, нали?
Можем да им разказваме вкусни истории за зрънца, семенца, тахан, брашънце, мед, какао, любов!
Можем, а аз сякаш нямам сили, сякаш нямам вдъхновение. А ти без мен си ням.
Не ме вини- какво вдъхновение, като обядът ми най-често са варени зеленчуци, кисело мляко, ядки и плодове, а вечерята е я навън, я нещо набързо, я сладкиши (защото още съм в сладкарницата)… Дори любимите ми кремчета за закуска вече ги няма. Закуската е нещо просто и много бързо- ябълка, бисквитка, тахан с банан…
Що за мазохизъм би било, ако се вдъхновявам да пиша рецепти от всичките тези бумащини, документи и безсрамно употребени листи хартия, които са ми ежедневен спътник?
Не, благодаря. Ще ти спестя скучните си занимания.

DSC06757

{едно време вкъщи имаше от всичко по много, винаги!}

А искам да ти разказвам.
Бяхме на лодка в Егейско море :) Правих…ох леле- салата с леща и авокадо. Да, на люлеещата се от вълните лодка, в кухня 2 на 2. Правих и чудно вкусни картофки на тиган с босилек, маслини и зехтин. И киноа с масло и тахан, ама стана не много вкусна, че само една чушка имах, и то от онея- пластмасовите.

И ако знаеш само как ми се меси хляб! Лятото отново сложих квас. Ей значи- най-добрият ми квас до сега! Толкова добър, че на баба занесох, 5кг хляб омесих и изпекох на село. Да- не споделих с теб…защото дори не снимам. Пък как да ти споделя без снимка? Неуместно.

Някак…искам някой някъде някакси да ме застави- “Ваня, или ще пишеш по една рецепта на седмица, т.е. ще започнеш да готвиш отново у дома, или ще ти отнема правата над този блог!”
(Дано само хората от хостинга не четат това….)

Знам, че понякога завиждаш. Да…на другите блогове. Защото техните стопанки пишат и снимат, и пишат, и снимат, и споделят и блоговете се разкрасяват, порастват…
Но все пак, ти си специален. За мен си толкова много. За мен си най-важното… С теб, с хората, до които ме докосна, аз открих себе си преди 3 години. Открих таланта и страстта си. Открих, че искам да правя сладкиши.
А вместо това имам сладкарница.
Това са две коренно различни неща.
Какво се обърка? Изобщо- обърка ли се нещо или точно така трябваше да се получи…. моите две любими блогописателки- Ананда и Ирина също вече не пишат. Защото има пекарна Ананда и защото Иринка прави сладкиши в хотел Савой?

{имало едно време… ето така започна ВСИЧКО!!!}

Страх ме е да ти обещая, но така ми се иска да ти кажа, че всяка седмица ще се отбивам при теб…
Не ми вярвай, но се надявай! Силно се надявай! СИЛНО!
Защото вярата е голямо нещо!

Обичам те, мил мой блог.
И всички хора, до които ме докосна…. в чиито домове влязохме и доставихме удоволствие на масата. И знам, че желанието ми е по-силно от всичко!
Мога го- нали? Отново ще напълня шкафовете!
Ще снимам, ще потопя кухнята в брашно. Оооооох, насълзиха ми се очите. Изпълних се с ентусиазъм!!! Знам, че отново ще го правя!
Котката ще е щастлива, къщата ни ще е дом, защото ще ухае на хляб и сладкиши!
Знам го!

Само малко време. Малко време ми трябва повече.
Благодаря, че сте тук!

 

miss u