А “най-обичам” да оставам неразбрана,
в умора, унес и мъгла унесена,
уж ме гледате засмяна,
а съм сякаш есенна…
И упрек често някой ще ми каже,
уж мило- да направи забележка,
а всъщност с думи той ме хапе,
и не знае, че ми става тежко.
Тежестта не ми убива,
нося я, не ми тежи.
Но ми става криво,
ако обвинят ме във лъжи.
И явно нещо грешно има
в мене, явно е така.
Че оставам неразбрана
с насадено чувство за вина.
Добра актриса съм станала,
щом играя роля, за която не зная.
Казват ми- “ти това, ти онова”.
А аз не знам какво става…
Вижте хора….говорете.
Кажете ми всичко сега.
Само недейте крадете
от мисловната ми свобода.
Не ми се мръщете,
не ми обръщайте гръб,
ако искате мисли четете,
но не правете напук.
Защото за всяка обида,
която уж наричате “забележка”,
дълго размишлявам-
аз ли съм грешна?!
И поради своя характер,
или поради чужд идеал,
приписвам си грешката, че и даже
моля се да се извиня.
Извинете ме моля, за туй
че не ме разбирате, нито познавате,
а все пак обвинявате.
Извинете и за това,
че се опитвам да угодя-
не, не на вас! Не така егоцентрично!
Опитвам се да угодя на целия свят по единично.
И колкото и да се старя да казвам искрено “благодаря”.
Знам, че все някой ще се намръщи
и ще ми каже “И к’во от това”…

Не ме поправяйте сега, ако обичате.
Аз съм такава.
Мъчно ми става от дума фалшива.
От неразбиране ми става умислено.
От неприемане- вкиснато.
От мил жест-  да се разплача.

 

 

 

/по повод думите на А. и Д. ,които ме обидиха днес по грозен за мен начин, а именно- обвиниха ме, че изневерявам на най-важната си ценност- да не лъжа. Не, не лъжа. Но когато някой остане с погрешно мнение за мен, без дори да ме познава и да знае трите неща, в които вярвам…ей тогава ми става толкова криво, че сякаш светът се срива…/

19.05.2014г.