Много е приятно да анализираш. Да се питаш защо се случват разни неща, защо поведението на хората е такова, защо отношението им към теб е онакова.

Приятно е да забелязваш хубавите жестове. Клиентка в Билла оставя на касиерката шепа лукчета, защото е прегракнала; правиш място в градския; младеж помага на майка с количка; благотворителни къмпании.
Истината е, че ако даваш, всъщност взимаш. Взимаш чувството за пълнота и полезност, което подсъзнателно вдига самочувствието ни и ни окуражава. Давайки пари на просяк, на уличен музикант, така взимаме нещо за себе си. На Тодор майка му казва, че на този свят трябва да има просещи хора, защото има други, които имат нужда да дават, съответно да взимат. И е права. 
Истина е, че правейки добрини, ние помагаме до голяма степен на себе си. И не- не всички хора са склонни да са “добри и услужливи” в широкия смисъл на думата- просто нямат нужда :) Бидейки удовлетворен, бидейки това, което иска…без комплекси или съмнения, човек няма тази нужда от раздаване.
Няма да давам пример със себе си и многото каузи и “добрини”, които съм правила в определени периоди от живота си, защото сега ми е ясно какво ме е карало да ги правя. Оставям на вас да прецените за себе си.
***

По-интересно ми е обаче да наблюдавам хорските “лошотии”. Както се разбрахме- да даваш значи да взимаш. Давайки агресия и бидейки “лош”, човек просто има нужда от нещо. Често има нужда от налагане и доказване. Обикновено агресори и сприхави хора са онези, които имат душевни кризи и емоционални празнини и ненамирайки по-логичен начин за запълването им, те са лоши по един или друг начин.

Можеш да си “лош” по много начини: да се заяждаш с хората, да обиждаш с грозни думи, да си завистлив, да не си толерантен, да злословиш, да биеш.

За мое щастие, в последно време имам бляскави сблъсъци с лоши и негативни хора. Щастие е, защото вече приемам тези сблъсъци като тема за размисъл- защо тези хора са такива, защо аз имам моменти, в които малко или много играя тяхната роля и съответно какво ме кара да съм такава. Анализирам поведението им и отивам по-надалеч. Емоционалните им нужди прозират лесно и си давам сметка, че всички лоши хора, с които ме среща съдбата, са тук, за да ме научат как АЗ да се справям по-добре с живота си и как да НЯМАМ нужда да се налагам, да търся ръкопляскане или пък страхопочитание.

Ето например жената днес от метрото. Блъска ме с цялото си тяло, защото не искаше да премести малката си чантичка в ръка или на другото си рамо и така нямаше място за раницата ми (над 10кг….). Буташе ме, а аз упорито стоях на едно място, защото беше час пик и нямаше накъде да ида, освен да седна в скута на хората пред мен. Последва грубо въртене на чантата, което закачаше раницата ми и така дефакто ме буташе все повече, въпреки, че ако беше неподвижна, имаше достатъчно място и за двете ни.
Когато ми писна и се обърнах и я помолих да не се бута умишлено в мен, последва груба тирада от думи, обиди и разни такива, което казано честно извика у мен неистово желание да я избутам съвсем и да й покажа, че АЗ мога да взема надмощие. Но- просто й казах “добре”, продължих да слушам музика и не се мръднах нито санитиметър. 

Аз знам, че тя ще го направи и утре, и други ден. На опашка в магазина, в градския, тя винаги ще намира нещо и някой, който й пречи и винаги ще “размахва чантата си”, за да докаже, че “няма да се даде” и “виж, аз съм по-силната”. Знам, че аз тази случка за 2 дена ще я забравя и когато пак срещна “нея”, ще се усмихвам още повече и съвсем апатично ще й кажа “Вижте- и вие, и аз нямаме място. Няма защо да се сърдите на мен”. Какъв отговор ще последва не ме интересува, но не е и важно. 

Важното тук е ЗАЩО тази женица иска да излее цялото си недоволство върху непознат човек. Дали е щастлива? Дали отива с удоволствие на работа, дали не е подложена на домашно насилие? В нито един случай не може да се държи грубо, освен ако няма комплекс за малоценност, вероятно търси признание, иска да се докаже, иска да се защити, да се брани.
И пренасям тази картинка в моя живот- нали се разбрахме, че лошите хора са уроци– ако аз имам моменти, в които се държа грубо с някой- непознат или приятел- значи съм в дисбаланс. Значи нещо ми лиспва, искам да покажа, че съм по-силна. 
И не започвам да се чудя кой да нахокам, а се сепвам и се замислям защо се държа така. Ето- една вечер имах много лични проблеми. Едно момиче ми писа по ФБ, аз отговорих малко с насмешка и грубо и тя съответно реагира остро. Многоточие.
На другата сутрин прочетох разговора ни. Видях грозните си реплики и реших да си сваля картите- разказах й причината за моето поведение, извиних се и я поканих на парче торта в сладкарницата- ей така, от мен. Тя ми благодари много, но не знам дали може да ме оправдае за поведението ми. 
Аз също не оправадвам грубата жена от метрото, но поне си давам сметка, че има причина да е такава.

Друг случай. Имате ли познати, които бият децата си, жените си… Аз имам. 
За съжаление този човек е баща ми. Изпитала съм цялата му агресия върху мен и не- никога няма да го оправдая, но някак вече съм го забравила. Все пак- такъв е. И вероятно има защо.
Да биеш, означава, че искаш да властваш. Да се налагаш, искаш да ти се молят. Всъщност, дали е бой или е психически терор с обиди и заплахи- все тая е. 
Ако човек иска да бъде господар на дадена територия ( у дома, в училище, в квартала…), то надали е защото всичко му е цъфнало и вързало… За мен побойниците са слаби хора, които искат да демонстрират сила и да убедят подсъзнанието си, че МОГАТ да доминират и да бъдат уважавани. Слаби, защото нямат друг по-лесен и логичен начин да се наложат. 
Когато бях опозиция на баща ми и вече изкавах по-смислени доводи ( например защо да не ме обижда, защо да не се кара на сестра ми и т.н.) след 2 нищо и никакви изречения следваше шамар. Защо- защото не можеше с думи и мисъл да ме надвие и да се оправдае. Като по-силен, използваше другия метод- “възпитателния”. Сега съм на близо 28 години. Все още е по-силен от мен, все още съм му опозиция за много неща, все още иска да ми посегне, усещам го. Но не му се давам.
Защото именно той- моят баща, ми беше урок. Урок за прозорливост и “отваряне очите на четири”. Както се досещате- няма нещо, което мразя повече от обидите и боя!!! Затова мъжът до мен сега няма и понятие от тези две грозни действия… 
И ето урока: когато се чуя да обиждам някого, то се сепвам, защото се оказвам в това положение на слабост, в което не мога да направя нищо по-умно от това да кажа “тъпанар” или “идиот”. Хайде- на всички се случва- мине някой черен джип със 100 през локвата и те опръска целия, например. Казваш му “идиот” и какво- безсилен си в този случай и хайде една обида. Обиди на улицата, от непознати, от познати…всички те са безсилни и така демонстрират безсилието си. Как да не ти е жал за тях…

Друг пример-за завистта.
Ще постъпя точно толкова коректно, колкото е постъпил и героят в този ми пример.
Чета статия от човек, който ме познава и явно следи какво се случва с Vanilla Kitchen.
В статията става въпрос за приготвяне на домашна веган торта. Вярвайте- има N на брой сайтове и блогове с рецепти, барабар с моя, в които има такава рецепта- не е нищо кой знае какво. Точно в тази статия обаче, на няколко места с подчертан и удебелен шрифт е написано, че “не е нужно да давате 5 лева за парче торта”, че “цената на тази торта е само X лева, а не Y лева, както на някои места”, “според мен е много егоистично някой си да не споделя рецепти и да си ги крие за него”, “не бих се доверил на някой да ми прави торта, защото не знам какво ще вложи” 
Не знам има ли смисъл да се самонавивам, че редовете не са писани точно за мен :(
Всъщност, тази статия НЕ е писана за мен и за Ванилницата точно толкова, колкото и този пример със завистта не се отнася за въпросната статия. 
Четях името си между редовете, усещах как това, което следвам като принципи във Ванилницата се осмива, разбива се на пух и прах и се изкарва лъжа и високомерие.
Няма да крия, че първоначално ми стана тъпо и криво, но после се усетих, че чета спокойно… вие можете ли да си представите само КОЛКО много завист е събрал авторът на тази статия, че с толкова вербална агресия пише срещу моите принципи и мен, че чак изпитва нужда да сподели с всички за това.
/Замислям се дали в предния си живот не съм учила психология, защото ми е много лесно да разбирам скритите подбуди на хората, макар че не мога добре да се изразявам или обоснова./
Въпросният автор го познавам от доста време. Забелязала съм в него стремеж за доказване, за получаване на комплименти и похвали. Дали с показване на свои снимки, дали с разни “открития- уау”, дали с разни такива “изобличавания”. Забелязала съм и че, ако той не получава одобрение от хора, те биват игнорирани, защото не дават това, от което авторът има нужда- признание.
Не знам защо и как съм предизвикала толкова завист у този човек, но вероятно не е лесно да живееш с това чувство на малоценност, с желание за състезание и победа, със сравнение. Лично аз най-много се пазя от човешката завист, защото ми е малко необяснима и смятам, че от завист хората могат да сторят много злини.
Но и този пример взимам за урок– да кажем аз започна да “хейтя” нещо и някой. Защо го правя? Защото не ми харесва- ако е така, ще го подмина и няма и да се сетя за него. Правя го, защото онова нещо- егото ми казва, че има някой по-добър от него и аз- притежателят на егото, трябва да направя нещо по въпроса, че егото да се чувства пак добре.
И аз започвам да си измислям- ама това…ама онова. Не стигам до там, че да злословя или злепоставям хората, но ми стига, че сама пред себе си усещам зрънцето на завистта, което е ужасно разяждащо и някак зашеметяващо.
И как се прави в такива случаи- сваляш картите на масата. Наистина- няма нищо по-добро от честността пред самия себе си.
Замисляш се защо завиждаш, защо? Защото не се чувстваш обичан, ценен, важен, уважаван?
Защото не правиш нищо както трябва?
Защото някой има нещо, а ти не? Защото някой прави нещо добре, а ти не?

И се замисляш КАК да попълниш липсите. Не чрез писане на статия (НЕ е за мен, както споменахме :D) Ами чрез осъзнаване.
Да осъзнаеш какви са твоите качества, добри черти, твоята красота, таланти. Не завиждай на художника, ако ти свириш гениално на пиано.
Не завиждай на писателя, ако ти си майстор бижутер…
Да осъзнаеш, че ти СИ ценен, обичан, уважаван, заради 1…, 2…, 3…. . 
Да се осъзнаеш и да оцениш това, което ТИ имаш, а не да искаш онова, което ДРУГ е.

Ето- аз знам, че не мога да снимам добре. Че нямам време за това. Но нима трябва завивиждам и злословя за поне 5 сайта с прекрасни снимки, които са по-харесвани от моя?! Не си губя времето с това :)
Замислям се коя е моята сила- може би, че пиша добре; че правя невероятен хляб и споделям опит; че имах смелостта да рискувам и да отворя сладкарница… все имам нещо по-по-най, всеки от нас има.
Урокът от този пример, че завистта не е градивна, дори напротив. Завистливите хора са често с комплекс за малоценност и с много съмнения за себе си. Усетите ли, че завиждате, че се “дразните на някого”, замислете се за своите добри черти и качества и обърнете посоката на завистта.

***

Случки много. Уроци много… Не съм психолог, но не мисля, че е трудно да се осъзнаят тези “лоши” хора и действия. Не оправдаят, а осъзнаят. А бъдат ли те осъзнати, няма да бъдат повторени от нас.
И ако се върнем в началото на ужасно дългата ми статия… “Да даваш значи да вземаш”. Ако си агресивен, ще вземеш агресия. Ако си завистлив, ще се сдобиваш с все повече празнини, които да те озлобяват. Ако обиждаш и биеш, то ще се чувстваш все по-слаб.

 

Бъдете щастливи и осъзнати.