Ванилницата е моето бебе.
Като такова, тук отиват всичките ми усилия, грижи, време, мисли и …айде няма да пиша любов (вие си знаете обаче), че Тодор може да се засегне.
Има няма девет месеца от миналия февруари-март, когато се зароди идеята да си имам мое място. Последната се развиваше бавно. При бебето клетките се делят, първо се образува гръбначният стълб, оформя се тяло, на третия месец има туптящо сърце с отделен ритъм. Може и да бъркам, не съм чела много по темата.
При Ванилницата-  първоначално едно малко облаче, в което прозират чинийки с торти. След това тортите се очертаваха по-ясно. После се оформиха бонбоните, бисквитите. Както тялото на майката се променя, така се променяше и начинът ми на мислене и всеки ден отделях много часове, за да съм подготвена.
През лятото, бебето Ванилница започна да търси своя дом. Успоредно с това се оформяше като човек…така де- като сладкарница. Изрисуваната стена, перденцата в прасковен цвят, светлината, на която държах, ръчно декорираните предмети лека полека се подреждаха в ума ми и облакът започваше да прилича на нещо по-различно от бели кълба. Към края на август вече си имахме дом.
Ето:

Ванилницата
След два месеца, кажи речи последните, както бебето се обръща с главата надолу, така и ние преобразихме дома си “от глава до пети”:

Ванилницата

Готово!

Сега чакаме Големия ден.
Има още какво да се оформя. Косата, извивките, ноктенцата…Така мислех менюта, прекарвах часове- не, ами цели дни на компютъра, за да мисля напитки, дизайн, за да смятам, да търся доставчици и да се опитвам да се вместя в малкия бюджет, който имах. Всеки ден можеше да е “Големият ден”. Но все нещо не беше както трябва. Не искам да си спомням за този период, защото както обичам да казвам- лошите и неприятни неща бързо се забравят, а хубавите спомени остават с години!

Ванилницата

Ноември.
Вече става студено и мрачно. Закъсняваме…наемите текат, куп документи, бавещи се институции, постоянно пари за това, за онова…почвам да се притеснявам. Имаше нощи, в които очите ми просто не искат да се затворят. Не смея да си помисля за Големия ден, за датата му. Неуверена, че ще справя; неуверена и плахо питаща други “майки” с опит ( ресторанти, барове) какви са правилата, стъпките. Знам, че скоро трябва да се роди моето Ванилище, но все си мисля, че има какво да подобря в себе си и уменията си, че да бъда отлична майка.
Ванилницата

27 ноември 2013г.
Странно е. Казахме си с бебето: днес е Твоят ден. Няма връщане назад, излез от зоната си на комфорт!
За първи път от много време аз “съм на работа”. Но не знам какво да очаквам, няма кой да ми каже какво да правя, нямам задачи.  Остави това, ами не знам дали и изобщо заплата ще взема!
Първият ни клиент беше един странен, изискан младеж, който не живее в България, но беше тук за кратко. Държи на хубавото кафе и качествените сладкиши. “Като по приказките” си мислих аз, защото той първи си каза тежката дума- странни вкусове, но му харесват. Взе си и за вкъщи, и за майка му + още едно кафе за следобяд.

Лека полека идваха хората. Познати, приятели, непознати, неприятели, хора, хора, хора. Не като по приказките обаче. Обслужването ни малко ни куца ( аз нямам ама ни’къв опит със заведения), едва се справяме, сладкишите свършиха.

Ванилницата

Седмица мина. Първата събота имаше много хора. Усмивки, поздрави, хубави отзиви в книгата, прегръдки!
Имаше и недоволни, защото не се дореждаха до сладкишите и всичко свършваше пред очите им… Аз видимо бях спала буквално 3 часа, за да успея да подготвя това, което имаше и което се оказа твърде малко. Кой да ти каже колко хора могат да дойдат за един ден и колко трябва да направиш.  Петето ми помагаше много, златна ми е, но все пак още се учеше и това беше максимумът, който изкарахме. Бях сама, не смогвах да отсервирам, да измия, за да има вилички и чинийки, да сложа в кутия за вкъщи, да обясня кое какво е, да кажа здравей на всички хора, които искаха да се запознаят с мен, да…., да…, да….
8ч вечерта е. Тодор е при мен. Лежа на дивана с глава в скута му и не мисля. Спирам очите си на всеки един предмет в салона, всеки си има история, от някъде е, от някого е. Не знам дали съм щастлива в този момент, дали съм уморена, дали ми е тъжно, заради няколко хапливи и лоши коментара. Не знам дали се справям. Лежа и не мисля.

Ванилницата

Прочитам книгата с препоръките. Смъртно уморена намирам сили да се усмихна, да се осъзная, че правя нещо хубаво и че все пак- не мога да угодя на всички, нали?!?! Разбрах следното:  не искаме да приличаме на обилно заредените сладкарници. Първо, защото сме на закътано място и ако тортите не се изядат, трябва да бракуваме и второ- все пак нашите сладкиши имат срок на годност! Кратък ;)

Две седмици минаха, дойде Коледа, мина Нова Година. Вече е някакси гладко…като на пързалка и с кънки съм. Не мога да карам идеално, но се крепя. Когато си въобразя, че мога да правя като “какичките от телевизията” падам на твърдия лед и се удрям, боли.
Когато карам лекичко, всичко е наред. Плавно и спокойно е, знаем реда, знаем какво се очаква от нас. Знаем кое къде е и кога има хора и кога няма хора. Вече сме 4 в екипа:  Ваня– сладкар и главнокомандващ; Петя– сладкар- политолог с познания в биогеографията или геобиологията…затруднявам се; Славенцето– барист- декоратор и отговорник хубав джаз, уют и цветя; Ани– бариста- дизайнер и креативен директор. Ей ни в екип:

Екипа на Vanilla Kitchen

Дай боже след месец, два да си вземем още една пчеличка- сладкар.

Понякога ми се налага да стоя тук до 3-4 през нощта. Понякога нямаме работа и аз се чудя кое цвете първо да полея. Празно ми е, когато няма хора при нас, защото духът и топлината, която носят те ги няма. Обичам да правя сладкиши, чувайки детски гласове от салона.
Идвам към 11 обикновено, защото лягам много късно и е невъзможно да стана рано.
И…. пожелавам всекиму чувството, което ме изпълва, когато вляза тук и има мами с деца, има живот..когато премина през салона и се почувствам толкова горда и никой не подозира, че аз съм тая Ванилка, дето е направила мястото… Гордост е!
Като да гледаш първия рецитал на детето си, като да вземе удостоверението си за завършен първи клас :)

Ванилницата

Сега накъде?
Вече имам повече време: да спя, да съм у дома, да пиша тук, да снимам и лека полека да правя “каталог” на сладкарницата. Нали “големите” така правят. Пък и е редно- трябва да покажем какво правим, да обясним как го правим, да докажем, че сме добри!
Имам планове да разнасяме бисквитки, трюфели и сурови сладкиши по хубави места, защото ми е пределно ясно, че не на всеки му се идва до нас, за да хапне я Слънчогледка, я Петушка, я ШокоВладка… в тоя ред на мисли- скоро ще си имаме каталог, честно!

Искаме да правим уоркшопи през деня, когато е светло. Все пак- трябва и духовна храна, нали!
Представям си как всеки вторник например, Ванилницата се изпълва със сръчковци, които майсторят… Как има деца, които рисуват, как се плетат чорапи, шият се чанти, диадеми, прави се декупаж или се майсторят бижута…
Май само сладкишите не ми стигат. Страстта ми към ръчно правени неща се завръща и искам все повече хора да открият удоволствието от творенето с ръце… Всеки човек е артист, но не е намерил своя “tool”, своето “пособие”.

Ванилницата

Стига съм писала, че време за печене стана :)
Искам да използвам възможността и да ви помоля за следното: ако вие или ваши познати имате бар, кафетария, малко китно магазинче или каквото и да е място, което си търси качествени и вкусни дребни слакдиши, не се колебайте да ми пишете.
Знам, че за много хора е важно да ядат качествена храна, много са като мен- не могат без сладко, но не какво да е сладко. И ще е хубаво, ако сладкишите ни могат да стигнат до повече хора! А много малко имат лукса да отделят час, два, за да ни дойдат на гости.
Чакам идеи от вас, вие сте моят двигател. Знаете го от край време…
Поздрави от мен, Петя, Славето и Ани :)
И до нови сладки срещи на Христо Ковачев 30.

Розите на Славето от нейния Пешо

Снимки:

Петър Савов  peters-photo.net/
John Fru
Ваня Иванова- аз :)