Пътувах три часа и нещо към село. Пътуване в автобус с котка се оказва не толкова лесно, особено преди празниците. Клетката й е голяма, автобусът е тесен и препълнен с хора, раницата ми тежи към 30 кила и ми измества центъра на тежестта.
Намерих си място, не моето разбира се. Сядам и се заговаряме с момичето до мен. Тя също си има котка и пак се убеждавам, че неслучайно седнах на чуждо място, съдбата си знае до кого да ме настани, така че да няма сърдити коментари “Ква е тая котка бее”.
Жегата и сухият въздух обаче не действат добре на котки. Гинка си оплези езика и почна да диша тежко. Кофти, много ми е мъчно да я гледам така.
Но, да знаете от мен- слагате клетката долу на земята, покривате я с нещо ( аз с якето) и котето е вече доволно и спокойно. По-хладно й е, има въздух и се е усамотила в нейната си клетчица.

Гинка на бабиния прозорец
Когато автобусът се поизпразни на Враца, се разположихме на две седалки. Гини прекара втората половина на пътя в скута ми и зяпаше. Зяпах и аз… нивите с плахо зеленееща се пшеница, старите къщи, пушещите комини, слънчевите петна, топлите цветове на кирпича и тухлените покриви ме сгряваха. Ала изведнъж гледката се промени. Съвсем, сякаш бяхме в компютърна игра и отключихме врата към друг свят. Мъгла, гъста бяла мъгла, скреж, бели клончета, тревички на фона на чернозема. Не бях виждала толкова красиво нещо. Мислех си, че ако бях с кола и с хубав фотоапарат, задължително щях да сляза и да снимам, снимам до безкрай. Мислех колко неприемливо красива е природата, без думи бях…ахках си тихо и мечтаех да тичам из тези сребърни треви и храсти и да чувам звън от ледените им клонки… приказка…роман. Друг свят, извънземен, сякаш свят на тишината… да бях художник поне…

Скреж

Пристигнах си. За моя радост в село приказката продължава. Всеки предмет, тревица, храстче, клонче, всичко е покрито в скреж с дълги ледени бодли. Студено е, замръзнаха ми ръцете за две минути, докато се опитам съвсем аматьорски да запечатам тези красоти. И не мога да се нагледам. Но студът ме връща вътре. И ме запраща към стаята на баба, кара ме да се завия с родопско одеяло, да се сгушим с Гини, да се покрия с лаптопа и да разглеждам снимките на топло. Мирише на запържен праз с червен пипер, за пълнените чушки е. Аромамтът се редува с мандарина, после с препечен на печката хляб, греяно вино. Трия си лицето с груба кърпа, ухае на сапуните на баба, дето държи в гардероба, че да си брани имането от молци. Мирише ми на зима, на печка на дърва..мога да забравя за всички отговорности, за градския транспорт, за болклука в София, за ранното ставане и късното лягане, за опишкания ни коридор, който Гини рисува с мокри лапи и аз всяка нощ чистя, хихихи.
Аз съм си у дома и тук не съм на 27. Тук нямам възраст, тук съм добре дошла всякак- държаща полусчупена кукла в ръка, гушкаща котка или пък с дете на ръце. Това е дома ♥

Скреж

2013 е значима и алкализираща година за мен. Обичам да си давам равносметка и да си поставям лесни цели за следващата.
В очите на много хора съм олицетворение на човек, който е постигнал мечтата си, почвайки от нулата и без много средства е успял да сътвори нещо голямо.
Аз не искам да се приемам насериозно…както и скрежа- ако се вземе за много хубав, слънцето може лесно да го стопи, а вятърът да го отвее.  Не искам и да подценявам това, което постигнах, защото човек трябва да е горд от труда си и последвалите го успехи. И май както с всичко останало- въпрос на баланс е!

Скреж

Януари 2013. Напуснах работа. Добре платена, сигурна, в реномирана фирма. Защото не се чувствах на място, не ми понасяше ходенето в офис и правенето на “нищо смислено”. Не виждах развитие в познанията и уменията си, а все повече поръчки за торти имах. Звучи някак глезено и смешно да се каже “Ами писна ми да работя и се махнах”. Истината е, че без опора до мен, едва ли щях да го направя. Имам си дом, имам мъж до себе си, който ме подкрепи в това решение (а моля- тогава нямах планове за сериозни занимания като сладкарница…исках просто да си правя торти у дома). Това е много важно! Имах хора, които избираха мен, доверяваха се на мен за тортите им и те бяха онзи буфер, който пое шока, който се появи за кратко у мен като се оказах “безработна”.
Януари беше снежен месец…красив и със скреж…с  група приятели кулинари правихме кетъринга за TEDx, което беше като малка заплата, с която пък малко се излекувах от мисълта, че завися финансово от Тодор.

Скреж
Февруари беше любовен. Действах, започна да ми харесва. Вече нямах никако съмнение, че това е моето нещо. Взех се насериозно с карането на борд и с фитнеса и си изкълчих жестоко глезена. Така че, намалих темпото.
Март … научих се да правя нещо, което все още смятам за предизвикателство и не винаги ми се получват- шоколадови бонбони. Впрочем, с шоколад никак не се работи лесно, ако държиш всичко да е като по учебник и да е идеално.

Скреж
Април… хей, летях до Сингапур! Помните ли премеждията покрай самото пътуване? /за който не:  тук / Не мога да опиша вълнението ми от ускоряването при излитане и не знаете колко обичам да гледам земите, които прекосяваме докато летим. Интересно е да наблюдавам как се сменя природата, гънките на планините, зелените гори и джунгли, океана…безкрайния океан, тази мощ! Впрочем, изпитвам невероятен респект към океаните, не си обяснявам защо, но много ме стъписват и някак ме отчайват тея океани. Гледам островите и си мисля колко ли е трудно да се направи карта без съвременните уреди и технологии, какъв ли е животът на хората по островите, чак ми е невероятно колко различни обитания ни предоставя Земята.  Гледам огромни площи и си мисля колко ли много човешки емоции има на няколко километра под мен, а аз гледам общото, цялото. Светът продължава да се върти, да следва своите цикли и какво значение имат детайли като човешките емоции, животи?! Обожавам да пътувам! Всеки път, когато кракът ми стъпи на чужда земя се чувствам изпълена с едно такова “шампанизирано” усещане на луда радост и вълнение, ходя гордо и наперено като петел и да- убедена съм, че ми личи колко съм щастлива, та хората ме оглеждат :)
Май.. рождени дни, поумняване, помъдряване….

Скреж
Лято, колело, море, работа, слънце, идеята е вече в главата ми. Казах си- започвам да си търся подходящо място. Ако намеря- правя сладкарница. Ако не намеря- продължавам да търся.
НАМЕРИХ! взеха ми го изпод носа. СУПЕР! Защото сега се замислям, че нямаше да е подходящо, твърде малко и тъмно беше.
Намерих моето място от приятел на приятел на познат по фейсбук, от негов приятел и така нататък…
Август е.
Договорът е подписан. Сега е мой ред…
Старо, мръсно, тъмно, неугледно и лишено от емоция място.

Скреж
Септември, откомври…минаха. Все още не е готово мястото. Документи, ремонт, дърводелци… Не знаех какво ме чака, ама не се вълнувах особено от тоя факт. Обичам да се уча в крачка и не правя планове. Все ще разбера за всички документи и тънкости, да не би да съм глупава или да съм първата, която отваря обект за обществено хранене?
Ноември.
Кога отваряте?Кога отваряте?Кога отваряте?Кога отваряте?Кога отваряте?Кога отваряте?Кога отваряте?Кога отваряте?
Хора…чакайте, стига, моля ви! И аз искам да отворим, но все още не може. Едно ни липсва, друго правим, трето се показва, че не е наред, четвърто е за ремонт. Но…като на шега на 26 ноември за приятели и на 27 вече и за клиенти Ванилницата отвори. Ще спестя детайли как карам колело по Ботвеградско, за да си купя кафемашина, която мога да си позволя и как на няколко пъти а-ха да кажа “Сбогом, свят”. Ще спестя и мъките с конвектомата, на който нито една от изпитаните ми рецепти не ставаше и блатовете илизаха като подметки…и как трябваше да преработвам и измислям нови, и то когато вече бяхме отворили :) Съвсем като игра е!
Не…няма толкова яко нещо!
Това е като да си на ръба на скала, а под теб- море. Ти знаеш, че трябва да скочиш, но не знаеш да плуваш, никога не си виждал море, не си плувал. Но вътрешно усещаш и си сигурен, че когато пръстите на краката ти се потопят, ти ще се научиш да плуваш. Скокът е страшен, той е неизвестното. Плуването се учи.Сякаш си роден да плуваш.
Скокът при мен беше дълъг- от август, та до края на ноември.
Декември- вече плувам. Знам как, не съм много добра, често ми се налага да плувам до 3 през нощта, да плувам въпреки умора, но не спирам. Обичам да плувам! Скоро ще започна да се гмуркам, знам го!
Ето, мина един месец без 3 дена от Големия скок. Дори не помня колко страшен беше скокът, не помня колко висока и ръбеста беше скалата, в мислите ми е като малко камъче сега. Дали бих скочила отново- да! Ще скоча, отново с трепет, отново с малко страх, но ще знам, че мога да плувам. Ще знам как се скача, колко стегнато трябва да е тялото, ръцете са прибрани до него… и хей- никога не гледай надолу като скачаш от скала!
Скреж

Скрежът на село. Мисля, че Природата иска да впечатли всички хора, претендирайки за красиви елхи, украси и играчки. Природата е толкова семпла, подредена, пищно скромна и плахо натруфена.

А на село е сууупер готино. Като изключим факта, че 90% от разговорите са за храна, на всеки час баба ти поднася нещо за ядене, а на всеки два часа, аз съвсем доброволно си кърша голямо парче домашна питка и никак не искам и да знам “колко е вреден хляба”. Със сестра ми вчера се залепихме към телевизора, радвам се, че си нямаме такова нещо у дома в София, но пък тя констатира, че трябвало да гледам повече филми, защото се разплаках от кеф на някаква лигава американска сценка.
Гинито е добре. Мноого й харесва тук, играе си с всички, всички сме й роби,  другите котки се респектираха от рунтавата й осанка и всички се скриха някъде из двора. Дори успях да я подлюта без да искам с една люта чушка ☺ Споко, оправи се и сега спи на леглото на дядо, където и другият котак спи :)

Скреж

И довечера е Бъдни вечер. Няма да е нещо по-специална от която и да е друга вечер на село, с изключение, че ще има повече ястия на масата (ох котьо…всичко е постно, всичко е като за мен!), ще има свещ и ще дебнем на кой ще се падне парата от питата. Дядо си ляга към 7-8, сестрата говори тийнейджърски й работи, а аз си мисля как да блогна на баба всичките рецепти, но на втората чаша вино забрявам за тези ми мераци и си мисля колко е яко да си имам сладкарница, да ходя на танци при истински вдъхновяващ учител, да съм обичана от най-прекрасния мъж на света, а Гинка да е в скута ми в този “нарочен за празничен” ден :) Бе какъв празник на дата, бе хора….има празник, когато ти решиш и искаш!

Скреж

Аз не съм вярваща в икони, в която и да е религия писана с канони, заповеди, правила и напътствия. Аз вярвам в мои си неща, вярвам в справедливостта в света и в силата на труда, постоянството и позитивното мислене. Вярвам, че празниците, особено преди много години назад, когато пътуването е било лукс, са дни, в които човек да орпавдае многото разходи, че да посети близките и роднините си.
И дори и сега не ми се вярва, че всички хора, празнуващи Коледа вярват в нечие рождество. Въпрос на гледна точка е. А пък и някак ми е непонятно как заради нечие раждане трябва да се принася животинка в жертва…не на мене тея!

Искам да ви пожелая да забелязвате красотата на скрежа, а не да мърморите за студа :)
Да виждате и красивите страни на нещата! Защото, дори когато ти отмъкнат “мястото”, това означава, че ще си намериш по-хубаво!
Да знаете, че макар котката ви да е с пиклив нрав като Гинка, именно този й нрав я доведе при мен, т.к, предните й роби не са я искали и за минута повече в дома си

☺ Весели празници, бъдете влюбени, вярващи във вашата собствена религия и смело скачайте от скалите! Забавно е!

Скреж