Напоследък излизам по-късно от вкъщи и отивам  към Ванилницата. Когато не съм с колело, решавам да ида пеша до там. Разстоянието не е малко, но го правя, защото голяма част от пътя ми е през Ловен парк, а там си е направо гора, в сравнение с други паркове, като Заимов, например. Хм…Заимов е на 10-15 минути от Ванилницата, трябва да го включа и него в маршрута, та така ще минавам през Ловен, Борисова и Заимов и хоп- отивам да правя торти, заредена от природата, която никак не е малко в столицата ни.

Но, не искам да ви пиша от къде минавам, искам да ви споделя размислите си, които ме обземат, когато вървя през гората. Честна дума, природата е източник на вдъхновение и винаги, ама винаги се чувствам прекрасно и спокойно, дори ако природата е самотно дърво, полянка между блоковете или терасата ми със саксии и котка, разбира се :)
Искам да напиша тези редове, защото така пламенно и силно мислите ми ме вълнуваха, че не веднъж се усетих, че мисля на глас.

Започвам:

 

1. Представете си гора.
В нея има много високи дървета, чиито корони са огряти от слънцето, има ниски храсти, които се радват на случайни слънчеви петна, а в най-ниското има множество поникнали дървенца, всяко едно от които един ден може да стане високо и стройно дърво.
Есенно време жълъдите падат, листата окапват и ги затрупват. На всички жълъди се дава еднакво право да поникнат: слънцето е еднакво за всички, имат еднаква площ, почва, влага и топлина. Всеки един от милионите жълъди има потенциала да порастне и да стане висок и строен дъб. Да, но от всички хиляди жълъди, може би само половината ще успеят да поникнат, само четвърт ще успеят да порастнат поне педя от земята и от всички, една много, много малка част ще успеят да порастнат в големи дървета, както бащите си.

Високите дървета в гората предпазват малките стръкчета от силен вятър, от градушки и мълнии. Всеки един дъб дава шанса на хиляди жълъди да поникнат. Но точно той- големият дъб, не позволява на слънцето да огрее добре всички стръкове, корените му са превзели голяма част от почвата. Получава се така, че дъбът справедливо дава шанса на хиляда други дъба да го изестят, да се доберат до слънцето, пази ги от неблагоприятни условия, но в същото време дървото се бори за светлина и хранителни вещества и не отстъпва мястото си. Да отбележим, че общата сила и величественост на гората се дължи на задружността на дърветата. Всяко едно от тях би било слабо и уязвимо на силен вятър, ако е само, но бъдейки част от гората, то е силно и непоклатимо.

В гората най-упоритото стръкче ще спечели. То не е с нищо по-ралзично от другите стръкчета. То се е радвалона точно толкова слънце, дъжд, топлина и пространство, колкото и хилядите му събратя, които вероятно ще изгният или ще дорастат до има няма метър. Това жълъдче се е справило само. То не разчита на човешка ръка, която да му изкопае дупка, да го тори, да му предостави поляна със слънце, на която да расте. Това жълъдче е толкова обикновено, колкото и упорито. Нищо повече. То ще расте бавно, ще протяга главицата си за повече слънце и така ще става все по-високо, ще чака търпеливо, докато корените му успеят да намерят накъде да се развиват, тъй че да извличат най-много хранителни вещества от почвата. И един ден, може би след десетки години търпение, старият дъб ще бъде поразен от мълния, може и да изсъхне, да се разболее….тогава младото дърво ще успее да попие слънчевите лъчи с короната си и на свой ред да стане високо и голямо дърво.

Този “успял” жълъд няма да спре стремежа си да расте към слънцето. Нито ще спрат корените му да се развиват. Този жълъд няма да е “гузен” пред всички други отдавна превърнали се в хумус жълъди. Не. Успелият жълъд ще се извисява величествено над земята, като на свой ред ще дава шанс на хиляди малки жълъдчета да заемат неговото място. На свой ред той ще им осигури еднакви условия, в които жълъдите да се борят за оцеляване, ще им осигури защита от ветрове, мълнии и градушки…но и ще продължава да расте към слънцето, бранейки мястото си, за което се е борил търпеливо десетки години… След време, цикълът пак ще се повтори.
Но да се върнем в гората. Забележете колко много, неизброимо много са поникланите жълъдчета, докато големите и силните дървета можем да преброим.
2. Представете си самотно дърво.
Самотните дървета не са стройни, високи и елегантни. По тях се личат белезите от миналите изпитания, те са набити, с неправилна форма на стъблото, доказваща тяхната приспособимост и гъвкавост. Те се справят сами със суша и силно слънце, с мълнии, с поройни дъждове и градушки, със слани и мраз. Не знаем дали те са щастливи или нещастни от самотата си. Но често покрай тях няма ни едно малко поникнало дръвче. Тези дървета пазят много знание и опит, често са вековни дървета, които са успяли да се справят по-добре от всички останали дървета и да доживеят вековна възраст. Защо? Дали случайно?
3. А сега си представете и засадена от човек овощна градина.
В тях дръвчетата мързеливо се оставят на грижите на някой друг. Те биват засаждани, торени, подкастряни, имат достатъчно слънце, някой маха вредителите от тях…и всичко това за да може този “някой” да се радва на техните плодове.  На тези овощни дръвчета обаче им се налагат ограничения и то не малко: те израстват на точно определено място, до точно определена височина и големина, твърде високите клони се отрязват, на нито едно от тях не се позволява да стане по-силно от другите.
Може би дръвчетата в знак на благодарност дават много плод, за да радват попечителя си…а може би те просто се подчиняват, защото това е техният начин на живот и нямат алтернатива.

 

~~~

И не- не пиша лирична лекция по биология и дендрология; искам да ви разкрия това, което гората ме научи. Искам да  направя сравнение между гората и нашето общество:

1. Гората от множество поникнали жълъди и по-малко високи дървета е като в нашето общество. Има си множество “малки” хора, има и по-малко на брой “големи” хора.  “Големите” хора са тези, които се грижат за “малките”. Осигуряват им основните необходими условия за нормален живот, тъй както големите дъбове пазят малките фиданки. “Големите” хора обаче отстояват мястото си в обществото, непозволявайки на никой да отнеме мястото им и да се радва на слънцето повече, от колкото те. Големите дават равен шанс на малките хора и се отнасят справедливо с тях. И както и в гората многото силни дървета се подкрепят, така и в живота, големите хора трябва да гарантират заедно сигурността на обществото, задружно да изграждат гръбнака на своята сила.
От множеството малки хора се намират такива, които с много воля, труд, упоритост и търпение стават “високи дървета”. По теорията на идеализма, всички малки хора имат равен шанс и статистически погледнато това е така. Е, изключения има, тъй както има и човешка намеса в горите (всички знаем, че има хора, които успяват не с труд, а с връзки, нечестни сделки, но не за тях говорим сега).
Всички малки хора имат възможността да се доберат до слънцето, но не разчитайки на късмет или случайност, а разчитайки на себе си. Един от сто малки човека ще успее да стигне до слънцето или поне да се радва на лъчите му повече, от колкото другите хора. Един ден ще стане “голям”. И на свой ред ще дава справедлив шанс на малките хора да станат като него, ще ги пази и обгрижва.
Не, този човек, който от малко жълъдче се е превърнал в силен дъб, няма да се чувства гузен, виновен; няма да позволи някой да му отнеме слъчевите лъчи. Този човек ще е горд с пътя, по който е минал за да стигне там, където е. И както е в природата, ще трябва да закриля и подкрепя малките хора, да им предоставя еднакви условия за развитие, без да има симпатии и предпочитания. Това е естественият цикъл в живота ни.

2. Овощната градина можем да разгледаме като група хора, за които някой се грижи, на които някой помага да станат високи дървета, но само до толкова, че “някой” да може да обира плодовете им възможно най-лесно и ефективно. Аз лично мога да се сетя за няколко такива форми на микро общества, в които има водач, който предоставя благоприятни условия на подчинените си. Подчинените се радват на всичко, включително и на слънце ( в смисъла на нещо трудно постижимо за дърво в гората), но нямат шанса да израстнат толкова, колкото могат. Те дори не подозират, че могат! Ако водачът изчезне, скоро градината избуява, едно от дърветата става по-високо, респ. засенчва по-ниските дървета. Историята показва, че този човек (най-високото дърво)  ще стане новият водач на микро обществото.
Но дали тази организация е добра и хуманна към хората- “овощна градина”. Дали водачът не се грижи за тях, само за да обере плодовете им, които струват повече от грижите за градината? Или хората съзнават, че без грижите на водача си, те няма да могат да оцелят и от благодарност му дават плодовете си?
Оставям на вас да си помислите за форми на микро общества с водач, в които може да се види един от двата модела- насилственост или благодарност. Скоро ще достигнете до извода, че тази форма на организация може да се определи като добра или лоша, в зависимост от правата, които се гарантират на хората, т.е. от условията, наложени от водача.
(пример: секти, църковната организация и други духовни течения, бунтовнически организации, синдикати, роби, сдружения за защита на жени/деца/бежанци  и т.н.)

3. На единичните дървета гледам като на мъдреците в обществото ни.
Независимите хора, точно както и дърветата, могат сами да се справят с проблемите. Те стават с по-дебела кора, по-здраво стебло, по клоните често се личат белези от бури или пожари, но това дърво все още е там и става все по-силно.
Хората също са така- когато човек не разчита на защита от по-големите, няма онова рамо, на което да се опре в силна буря, той или се предава на бурята, или става по-силен, гъвкав и мъдър.
Мисля си, че тези хора трябва да са горди, но не и горделиви. Тъй както дървото е ниско, с неправилно и набито стъбло, с корона, в която понякога има липсващи или изсъхнали клони, ала с много натрупано знание, така и човек е по-спокоен, уравновсен, сигурен в себе си и решенията си и тих, не твърде шумен.

 

 

И като финал на небиологичната ми лекция, искам да кажа отново, че една голяма част от нас са малки жълъди, или може би вече сме малки дървенца с ръст една педя. Имаме шанса да се докоснем до слънцето, но не бива да разчитаме на случайността. Когато станем големи дървета, трябва да обединим сили и с другите големи, трябва да се грижим за по-малките и зелените, да им даваме шанс да заемат нашето място, но трябва и да пазим мястото си, без да се чувстваме гузни за това, че сме пораснали.
Ако някой се грижи за нас и ни предоставя добри условия за живот, нека му благодарим с плодовете си (знание, помощ, подкрепа), но нека внимаваме някой да не се възползва от нас.

И последно- нека се вслушваме в съветите на хората, които се борят сами. Те знаят повече от нас.

 

За дърветата и хората

Очаквайте инфо за Ванилницата скоро! И снимки :)))
И благодаря, че сте с мен, четете редовете ми!