Умът е чудно нещо…седиш в тази стая, в която седиш по цял ден, всеки ден, месец, година..
А умът е другаде, рее се, лети, плува…искаш да си с него, за да поглезиш и сетивата си. Да се откъснеш от тази стая, в която седиш по цял ден, всеки ден, месец, година.

Да бъдеш друг човек, да живееш друг живот.
А може би да станеш нов човек, да заживееш нов живот.

Умът вижда слънчеви лъчи, играе си със спомени, придава важност и сантименталност на материалното, а тялото изчаква и търпи; тялото проронва сълзи, главата му е стегната с корав и плътен обрач…хормони бушуват, сетивата са будни. То е тук. Но не е с теб.

Как да избягам? Понякога си мечтая това…представям си, че съм на село или че съм на някоя слънчева поляна сама. Че тичам нанякъде, ала без никаква умора. Но нямам цел. Опитвам се да избягам от това, което Е; представям си невъзможното, възвръщам наяве спомени от миналото и се опитвам да им пренапиша сюжета. Опитвам си да си представя какъв ли би бил по-различният живот, какъв ли е животът на човек, който има това, което аз не. А защо искам да избягам? Не е лесно да живееш дори миг с розовата одежда, в която си обякъл черен спомен. Дори боли.

Контраст. Нали така казват- има ден, за да има нощ и обратно. Има лоши хора, за да има и добри.
Контрастът между миналото и мимолетните искри на щастие в ума, породени от илюзорен спомен,

Някои хора са силни. Ала защо? Дали стават силни, защото имат силна опора зад себе си. Или защото нямат нищо и студените ветрове загрубяват кожите им, тъй че да стант силни и непоклатими. Дори не искам да зная, явно не е за мен.

Бягство от ежедневието…Лъскави дрехи, за да се почувстваш звезда; розови филми, за да повярваш в любовта; грим, перуки и декор, за да замаскираш скучната си сива душа.
Дали бягам от мен; от това, което съм и не харесвам? Може би съм прекалено слаба и не мога да се променя.
Ахаааа! Промяна!
Да, промени се, загуби себе си! Бъди някой друг, послушно оформен от желанието на времето, събитията и хората. Не!

А може би бягам от спомени. Бягам от мислите за празнота, за тъга и лоши дни. Наум контрастът между тях и моите мечти болезнено подува клепачите ми и мокри бузите. Бягам от миналото, опитвайки се да забравя. Не искам да “го оправям”, не искам да се бъркам, не и не! Не искам! Боли ме! Боли…

Накъде бягам…бегач без посока. Всяка малка мравчица знае къде да се прибере. А аз искам да избягам и да отида никъде. Да ида на светло място, където да положа глава на нечии колене, да получа грижовна, нежна и свята милувка. Да покрия спомените от миналото с дълбок и непромокаем слой сладостна забрава. Да забравя, да забравя…

Утро е. Трябва да се връщам пак в онази стая, в която седя по цял ден, всеки ден, месец година.

Да говоря и да съм пак аз. Да живея в настоящето. Да бягам, когато остана сама. Да плача скришом от себе си и да си представям. Нов ден е.