Аз готвя. Но никога за мен самата, не ми е интересно. Ако няма за кого да готвиш, ти би ли прекарвал много време в кухнята?

Ям ядки, плодове, тахан, мед, меласа, евентуално салати….ако има скрит шоколад го намирам.
Не обичам да готвя за мен, но обичам да го правя сама.
Ти готвиш ли сам или искаш някой да ти помага, окуражава, прави компания?

Да остана насаме с ароматите, да мога да се завъртя на пета в центъра на кухнята и да си оформя порциите като слънца или да се постарая всичко на масата да е в един тон.

Обичам красотата, естет съм. Но когато сядам да ям сама, някак няма значение дали покривката ми е скъсана.
Не ценя храната, когато съм сама. Какво е щастието, когато не е споделено с друг?

Обичам да готвя, обожавам! Понякога усещам, че вместо да изляза с приятели, аз се затварям в кухнята, защото имам нужда да прекарам време там, ако те не ме разбират, ми се сърдят. /Хм- ами че може да готвя У приятели/И ако няма за кого да го правя…се чувствам сякаш безполезна, сякаш си губя времето.

В много от дните няма за кого да го правя. Няма бе, няма….Тодор се прибира късно и не яде у дома, кухнята ни не е най-подходящата за гости и събирания, радвам се на малкото пъти, когато сестра ми дойде вкъщи и яде (а тя яде с апетит☺)!

Преди да замина правех торти и бонбони по поръчка…защото аз така запълвам празнотата, а в същото време има хора, на които не им остава време, но искат здравословни десерти и ми се доверяват. Благодаря!

Да готвя означава да творя, не просто да правя нещо за ядене. Някои не осъзнават разликата и смятат, че го правя по задължение…те изобщо не ме познават!

Сега обаче съм тук. Има една торта от рождения ми ден…той беше преди 4 дни. Тя е чудна- с бадеми, семена, кокосово мляко, касис, тапиока, банани, шоколад… Аз не ям от нея, хазяите и Тодор понякога ядат. Той не иска да вечеря нищо друго, освен салата, а салатата…ами тя е лесна работа, не ми е предизвикателство. Това ме натъжава.

Празно ми е…имам страшна идея за бонбони с боровинки и кокос, но за кого да са….той не е вкъщи, хазяите ядат донъти и гофрети със сметана, аз- аз ям ядки и плодове с тахан и меласа.

Липсва ми, нещастна съм…през деня в кухнята ни се работи, не мога да остана насаме с тестото, с ароматите, не си пея.
Когато готвя нещо по-пипкаво, се усещам как се отнасям и мисля за различни неща, нещо като медитация е. Не мисля за чушките, мисля си за пътуване, идеи, за хора, събития, емоции…почивам си, докато съм в кухнята. Не физически, о не! Когато правих многото козунаци по поръчка (снимки тук), вечерта нямах търпение да легна и да ми почине гърбът, но самото месене, оформяне, сплитане, печене, след това надписване на етикетчетата, опаковане…ах- чувствах се като окрилена и дори сякаш заобичах себе си, поради факта, че изпълнявам желанието на някого и че продуктът, който той получава е специално за него, пълен с любов и внимание…Искам пак да правя козунаци, не за мен разбира се….

А когато някой ми пише “Ванче, това е най-вкусният козунак, вече половината го няма!”, “Тези бонбони са магически”, “От тортата има само подложка, децата й видяха сметката за минути”….знаете ли как се чувствам!? Като майка, която  плаче от радост, защото отрочето й се е представило блестящо на училищното представление и тя казва на всички: “Това е моето дете, вижте го!”

Вечер, преди да заспя си пиша идеите, които искам да осъществя, когато се върнем….идват ми на куп и понеже се познавам, знам, че ще ги забравя.

Сутрин отивам и правя закуска на Тодор. От хляба с меласа и семена-препечени филийки, слагам отгоре разни подправки, мазила, кълнове…и пак се получава закуска, в която влагам внимание и искам да изглежда красиво… Или пък овесени ядки с тахан, касис и кокос….или пък кокосов хляб, поръсен с тахан и мед… трябва пък да изглежда красиво и старанието да прозира!

Защото не е за мен. За някой друг!
Какво е щастието, ако не е споделено…

 

Ваня ☺
Като се върна, очаквам поръчки за торти, бонбони, сладки, бисквити, козунаци, хляб…
Защото са за вас! 

Торта, направена с много любов